САЩ-Израел-Палестина !
Ноам Чомски
превод Благовеста Дончева
Преди година социологът Барух Кимерлинг от Хебрю Юнивърсити изтъкна: “Страховете ни се превърнаха във факт.” Евреи и палестинци “слизат до нивото на изпълнена с предразсъдъци омраза… Войната се превръща в съдба, жестока, колонизираща война.”
Когато тази година Израел нахлу в бежанските лагери, колегата му Зеев Щернхел писа: “В колонизиращия Израел… човешкият живот е евтин.” Правителството на Израел “вече говори с открито безсрамие за война, когато истината е, че то провежда колонизираща политика, напомняща поставянето на бедните квартали населени с негри в Южна Африка под властта на белите по време на апартейда.” И в двата случая се подчертава очевидното: няма симетрия между двете етнически групи, сриващи се до нивото на племенна омраза. Конфликтът понастоящем е концентриран в териториите намиращи се под жестока военна окупация в продължение вече на 35 години. Окупаторът е сериозна военна сила и действа с масираната военна, икономическа и дипломатическа подкрепа на световната суперсила. Жертвите му са самотни и безпомощни, едва преживяващи, струпани в мизерни лагери, а в момента понасящи на гърба си и изстрадващи още по-суров терор от вид, напомнящ за “жестоките колонизиращи войни” и опитващи се да отвърнат на жестокото изтребване по същия начин.
“Мирният процес” в Осло промени типа на окупацията, но не и основната концепция. Малко преди да се присъедини към правителството на Ехуд Барак, историкът Шломо Бен-Ами писа:
"Споразумението от Осло е основано на неоколониална база, върху живот в зависимост на единия от другия за вечни времена."
Скоро същият стана архитект на предложението на Съединените щати и Израел в Кемп Дейвид през лятото на 2000 год., което плътно се придържаше към същата база. Предложенията в Осло и Кемп Дейвид бяха обсипани с хвалби от коментаторите в Съединените щати, а палестинците и техният зъл лидер бяха обвинени за провала им и последвалото насилие. Но това е нагла измама, както писа Кимеринг и други сериозни коментатори.
Вярно, двойката Клинтън-Барак направи няколко стъпки към решение в стил “Бантустан”. Малко преди Кемп Дейвид, палестинците от Западния бряг бяха затворени в около 200 разпръснати райони и двойката Клинтън-Барак се записа в историята с предложеното “подобрение” – консолидиране на три кантона под контрол на Израел, фактически разделени един от друг и от четвъртия кантон, Източен Ерусалим – център на палестинския живот и на комуникациите в района. Не беше изчистено положението с петия кантон, Газа, с изключение на това, че населението там фактически също беше превърнато в затворници. Разбираемо е защо не могат да се намерят карти в официалните медии на Съединените щати, както и каквито и да било подробности за двете предложения. Никой не може сериозно да се съмнява, че ролята на Съединените щати ще продължи да бъде от решаващо значение. Следователно от критично значение е да се разбере каква е била тази роля досега и как се е възприемала отвътре, от самите американци. Версията на “гълъбите” (американските сенатори за мирно уреждане на проблема) – така, както са представени от редактора на “Ню Йорк Таймс” от 7 април т. г. – хвали речта на президента: тя “откривала нови възможности”, демонстрирала “нова оценка” на проблема. Първият съществен елемент на речта е “незабавно прекратяване на палестинския тероризъм”. Малко по-късно идва “замразяване, а после изтегляне на еврейските поселища и договаряне на нови граници”, за да се приключи с окупацията и се допусне установяване на палестинска държава. Ако палестинският терор се прекрати, израелците ще бъдат насърчени да погледнат по-сериозно на “историческото предложение на Арабската лига за пълен мир и признаване в замяна на изтегляне на Израел от окупираните територии”. Но първо палестинските лидери трябва да покажат на света, че те са “легитимни дипломатически партньори”.
Реалността е много далеч от това самообслужващо представяне – всъщност, преписано от 80-те години, когато Израел и Съединените щати отчаяно се опитваха да избегнат предложенията за преговори на Организацията за освобождение на Палестина (ООП) и представлява политическо решение, придържайки се плътно към позицията против преговори с ООП, против “допълнителна палестинска държава…” (Вече имало палестинска държава – Йордания) и никаква промяна в статута на Юдея, Самария и Газа освен в съгласие с основните насоки на израелското правителство. (Има се предвид коалиционният план на Перес-Шамир от май 1989 година, подкрепен от Буш Първи в плана “Бейкър” от декември 1989 година.) Нищо от това не бе публикувано или коментирано в официалните медии на Съединението щати, но за сметка на този нелицеприятен факт в същите медии изобилстваха коментарии, осъждащи палестинците за терористичните акции в Израел, които подкопават хуманните усилия на Съединените щати и съюзници.
В истинския свят първата и най-сериозна бариера на “новото виждане” винаги е била и остава позицията на Съединените щати на едностранчива подкрепа на Израел. В “историческото предложение” на Арабската лига няма почти нищо ново. То повтаря основните условия на Резолюцията на Съвета за сигурност към ООН от януари 1976 година, подкрепена буквално от целия свят, включително и от арабските държави, Палестинската организация за освобождение, Европа, Съветския блок – фактически, от всички от значение. Израел се противопостави на тази резолюция, а Съединените щати й наложиха вето, изритвайки я по този начин в архивите на историята. Резолюцията от януари 1976 година, на практика подкрепена от целия свят, призоваваше за политическо решение на конфликта на базата на международно-признати граници “ със съответните разпореждания и спогодби…които да гарантират… суверенитета, териториалната цялост и политическата независимост на всички държави в района и тяхното право да живеят в мир на базата на сигурни и признати граници”. Всъщност тази резолюция е равностойна на резолюция 242 на ООН (както официално е тълкувана и от Съединените щати) и просто я разширява с по-ясното изискване за създаване на палестинска държава. Подобни инициативи от страна на арабските държави, ООП и Европа оттогава досега бяха неизменно блокирани от Съединените щати и в по-голяма част от случаите не фигурираха в публикуваните коментари на официалните медии.
Политиката на отхвърляне от страна на Съединените щати може да се проследи назад до февруари 1971 година, когато египетският президент Садат предложи на Израел пълен мирен договор срещу изтеглянето му от египетската територия, присвоена през 1967 година. В предложението за мир изобщо не се споменаваше за палестинска държава или за съдбата на другите окупирани територии. Израелското правителство на Партията на труда определи предложението на Садат като оригинално, но го отхвърли, тъй като намерението му беше да разшири еврейските поселища до североизточен Синай. Много скоро то пристъпи към осъществяване на намеренията си, налагайки се с изключителна бруталност, предизвикала войната от 1973 година. Израел и Съединените щати разбраха, че мирът е възможен само ако бъде в хармония с официалната политика на Щатите. Но докато лидерът на израелската Партия на труда Езер Вайцман (станал по-късно президент) заяви, че крайният резултат от това предложение няма да разреши на Израел “да съществува в съответствие с мащаба, духа и качеството, които сега въплътява”, израелският коментатор Амос Елон писа, че Садат е предизвикал “паника” в политическото ръководство на Израел, обявявайки съгласие да подпише “мирно споразумение с Израел и да се съобразява с независимостта и суверенитета на Израел в сигурни и признати граници”.
Кисинджър успя да блокира мира, пускайки в действие личното си предпочитание за онова, което той нарече “патово положение”, а именно: никакви преговори, само сила. Предложенията за мир на Йордания също бяха отхвърлени. Оттогава официално Съединените щати се придържаха външно към международния консенсус за оттегляне от окупираните територии – докато Клинтън дойде на власт. Той ефективно отмени резолюциите на ООН и изискването за съобразяване с международните норми. На практика обаче, политиката на Съединените щати по отношение на Близкия изток следваше насоките на Кисинджър – тоест, приемаше настояването за преговори само в краен случай (както Кисинджър се принуди да направи след едва разминалото се фиаско от 1973 година - за която той носи голяма част от основната отговорност - при условията , оповестени от Бен Ами) [През 1973 – най-кръвопролитният конфликт в Близкия Изток – Съветският съюз оказва военна помощ на арабските държави и обявява, че ще продължи да оказва такава до възвръщането на окупираните от Израел територии през 1967. Това коства на Израел 4 100 жертви през 18-те дни, в които продължават сраженията. бел. ред.]
Плановете за палестинците следваха насоките, формулирани от Моше Даян, един от по-съпричастните към съдбата на палестинците лидери на израелската Партия на труда. Той посъветва правителството на Израел да разясни на бежанците: “Ние нямаме решение на проблема. Ще продължавате да живеете като кучета. Който иска – да си заминава, а ние ще видим докъде ще стигнат нещата”. Предизвикан, той отговаря с цитат от Бен Гурион: “ който пристъпи към ционисткия проблем от морална гледна точка, не е ционист”. Моше Даян би могъл също да цитира и Хаим Вайцман, според който съдбата на “неколкостотин хиляди негри” в еврейската Родина “не е от значение”.
Не е учудващо, че водещият принцип на окупацията е постоянно и деградиращо унижение, разнообразявано с мъчения, терор, унищожаване на собственост, изселване и подкрепа на еврейските поселища, както и отнемане на критични, животоспасяващи ресурси – например вода. Разбира се, този вид политика изисква решителна подкрепа от страна на Съединените щати, която обхвана и годините на Клинтън-Барак. “Правителството на Барак завещава на това на Шарон изненадващо наследство”, докладва израелската преса по време на преминаването на властта от едното правителство на другото. Изненадващото наследство се състои в “най-големия брой къщи на еврейски заселници в териториите от времето, когато Ариел Шарон беше Министър на строителството и заселването през 1992 година преди споразумението в Осло”. Средствата за това разгърнато строителство на чужда територия се осигуряват от американския данъкоплатец, приспан с лъжливи приказки за “далновидността” и “великодушието” на лидерите на Съединените щати, спъвани от терористи като Арафат, който предаде “нашето доверие”… може би отчасти и от някои израелски екстремисти, което реагират неадекватно на престъпленията на палестинците.
Как трябва да действа Арафат, за да спечели отново нашето доверие се обяснява накратко от Едуард Уокър, официален правителствен представител, отговорен за Близкия изток при Клинтън. Непочтеният Арафат трябва да обяви ясно и точно следното: “Ние поставяме бъдещето и съдбата си в ръцете на Съединените щати”. Точно това поведе кампанията за подкопаване на правата на палестинците в продължение на трийсет години.
По-сериозните коментатори признават, че “историческото предложение” в основната си част повтаря саудитския план на Фахд от 1981 година – подкопан, както обикновено се твърди, от отказа на арабите да приемат съществуването на Израел. Отново фактите нямат нищо общо с тази измислица. Планът от 1981 година беше подкопан от реакцията на Израел, определена дори от официалните израелски медии като “истерична”. Шимон Перес предупреди, че планът Фахд “заплашва самото съществуване на Израел”. Президентът Хаим Нерцог заяви, че “действителният автор” на този план била Организацията за освобождение на Палестина и че този план е дори по-краен от Резолюцията на Съвета за сигурност към ООН от януари 1976 година, която също била “подготвена от” Организацията за освобождение на Палестина, докато той бил представител на Израел в ООН. Тези твърдения едва ли отговарят на истината (въпреки че Организацията за освобождение на Палестина публично подкрепи и двата плана). Изявления от този тип обаче доказват отчаяния страх на част от израелските “умерени” политици от евентуално достигане до политическо решение с непрекъснатата и решителна подкрепа на Съединените щати.
В такъв случай основният проблем както в миналото, така и сега е Вашингтон, който упорито поддържа през годините отказа на Израел от политическо решение в условията на широк международен консенсус, повторен отново в “историческото предложение на Арабската лига”.
Настоящите леки отклонения в познатата от години политика на Съединените щати за Близкия изток – политика, базирана на отхвърляне на политическо решение на кризата, са тактически и засега минимални. Тъй като съществува възможност плановете за нападение на Ирак да бъдат осуетени, Съединените щати допуснаха гласуването на резолюция на ООН, призоваваща Израел да се изтегли “незабавно” от новоокупираните територии – значението на “незабавно” във случая е “толкова скоро, колкото е възможно”, както го обясни държавният секретар Колин Пауъл. Палестинският тероризъм трябва да се прекрати “веднага”, но много по-крайният тероризъм на Израел, провеждан в продължение вече на 35 години, може да продължи още известно – неопределено – време. Израел веднага ескалира агресията, което се посреща от Пауъл с изявлението: “Доволен съм, че министър-председателят (на Израел) ускорява операциите си”. Голямо е подозрението, че пристигането на Пауъл в Израел се забавя нарочно, за да се даде възможност на Министър-председателя да “ускорява операциите” според вижданията си. Позицията на Съединените щати може отново да претърпи някаква козметична промяна – пак поради тактически причини. Съединените щати позволиха приемането и на още една резолюция на ООН, призоваваща за “далновидност” за палестинска държава. Този жест, посрещнат с похвали, не достигна нивото на Южна Африка отпреди 40 години, когато режимът на апартейд там действително приложи на практика своята “далновидност” за държави, управлявани от местните негри. Тези държави не бяха нито по-жизнеспособни, нито по-легитимни от формата на неоколониална зависимост предвидена от Съединените щати и Израел и за окупираните палестински територии. Междувременно Съединените щати продължават да “ескалират терора” – възползвам се от думите на Президента – като осигуряват на Израел средства за терор и разрушения, включвайки нова доставка на най-модерни хеликоптери от арсенала си. (Робърт Фиск, “Индипендънт”, 7 април). Такива са стандартните реакции на жестокостите, извършвани от един клиентелистки режим. Ще цитирам един многозначителен пример. В първите дни на настоящата Интифада Израел използва хеликоптери на Съединените щати, за да атакува цивилни обекти, избивайки 10 палестинци и ранявайки 35 – едва ли някой ще приеме шаблонното оправдание, включващо изтърканата от употреба дума “самозащитата”. Клинтън реагира с предложение за споразумение за “най-голямата покупка на военни хеликоптери от Израелските въздушни сили през последното десетилетие”. (“Ха’арец”, 3 октомври, 2001 година). Покупката включваше и резервни части за нападателните хеликоптери “Апачи”. Пресата помогна като отказа да оповести фактите в публичното пространство. Няколко седмици по-късно Израел започна да използва хеликоптерите на Съединените щати за избиване на неудобни палестински лидери. Едно от първите действия на администрацията на Буш беше да изпрати хеликоптери “Апачи Лонгбау”, най-смъртоносните нападателни хеликоптери на разположение. Този акт бе съобщен накратко в дъното на страницата за бизнес-новини. Обвързването на Вашингтон с “ескалиране на терор” беше илюстрирано отново през декември, когато Съединените щати отхвърлиха с вето Резолюция на Съвета за Сигурност към ООН, призоваваща към прилагане на плана “Мичъл” и изпращане на международни наблюдатели, за да контролират ограничаването на насилието – най-ефективният, общопризнат метод за тази цел. По отношение на Близкия изток този призив е рутинно отхвърлян от Израел и редовно блокиран от Съединените щати. Отхвърлянето с вето стана по време на период на относително спокойствие от 21 дни – което означава, че по това време беше убит само един израелски войник и бяха проведени 16 нахлувания на израелската армия в райони под палестински контрол (Греъм Ъшър, “Мидл Ийст Интърнашънъл” от 25 януари 2002 година). Десет дни преди ветото Съединените щати бойкотираха – и по този начин провалиха – международна конференция в Женева, която още веднъж подчерта, че Четвъртата Женевска конвенция е валидна и за окупираните територии в Близкия изток. Това означава, че буквално всичко, вършено от Съединените щати и Израел там, представлява “сериозно нарушение” или “военно престъпление”, казано по-простичко. Конференцията изрично декларира, че финансираните от Съединените щати израелски поселища са незаконни и осъди практиката на “преднамерено избиване, изтезаване, незаконно депортиране и присвояване на собственост… провеждана безразборно в грубо нарушение на закона”. Като договаряща страна на високо ниво Съединените щати са задължени от официален договор да преследват извършителите на подобни престъпления, дори и ако сред тези извършители е собственото им правителство. Всичко това премина в пълна тишина.
Съединените щати не са се оттеглили нито от официалното признание за приложимостта на Женевската конвенция в окупираните от Израел територии, нито от заявеното от тях осъждане на нарушенията на Израел, “окупиращата сила” (потвърдено от Джордж Буш Първи, когато той беше представител на Съединените щати в ООН). През октомври 2000 година Съветът за сигурност потвърди консенсуса по този въпрос, “призовавайки Израел, окупиращата сила, да съблюдава съвестно законните си задължения според Четвъртата Женевска конвенция”. Този текст беше гласуван с 14:0 гласа. Клинтън се въздържа, очевидно нежелаещ да спре с вето един от съществените принципи на международния хуманитарен закон, особено в светлината на обстоятелствата, при които той влезе в сила, а именно, да криминализира формално престъпленията на нацистите. Всичко това обаче също беше бързо препратено в най-тъмното и отдалечено чекмедже на паметта – още един принос към “ескалирането на терора”.
Докато не се допусне дискутирането на такива въпроси и последствията от тях не се разберат, безцелно е да призоваваме за “ангажиране на Съединените щати в мирния процес” и перспективите за евентуално истински конструктивно действие остават мрачни и отдалечени.
http://radr.net / Anti war
Read more...
Публикации
